За хората изпаднали в беда.

Започвам да пиша с вълнение и страх. Вълнение, защото темата е за децата с увреждания, семействата в които растат, държавата и обществото. Страх – дали ще успея да се изразя правилно и дали ще бъда разбран?!
Няма и година откакто регистрирахме фондация (https://www.facebook.com/foundationlati) с цел подпомагане на социално слаби семейства отглеждащи деца с увреждания, изискващи постоянни грижи. Това беше желание на Лати, изразено от нея приживе.
Не бях подготвен за това какви хора ще срещна, с какви деца и съдби ще се запозная, какви селища и домове ще посетя. Повечето случаи бяха деца с церебрална пареза, левкемия, аутизъм, епилепсия и семейства живеещи в лишения. Запознах се с майки и баща (!) посветили се изцяло на своите деца – „деца“ до 18 годишна възраст и „лица“ след това. След това „лицата“ получават минимална пенсия която не стига за нищо. 17 годишния Петър е на памперси, които бащата сменя 5-6 пъти на ден. Майката ги е напуснала когато той е бил бебе. На памперси ще бъде и след няколко месеца когато навършвайки 18 години и държавната помощ ще се редуцира до размера на минималната пенсия. Тази пенсия няма да стигне за памперсите, само! Седмичната терапия на страдащият от церебрална пареза Марти струва над сто лева. А терапията трябва се провежда редовно за да има ефект. Майката не работи от неговото раждане, вече 7-ма година. Подобни са историите на Кристина, Адиле, Рая, Селим, Илия, Тони, Христо, Йони и много, много други деца и техните родители. Това са съдбите на хиляди, както виждаме тези дни по телевизорите. Много от тези хора по доходи са в категорията на социално слабите. Не им стига другото!
Тези родители са посветили животът си на тези деца. Една от най-мъчителната мисъл за тях е какво ще стане с децата им след като те, родителите, си отидат от този свят? Ще има ли кой да ги нахрани, да им даде глътка вода, да им смени памперса, да разтрие безжизнените им крайници, да разбере говорът им, да отвори прозореца да влезе свеж въздух в стаята? Една майка сподели, че деца като нейното, с такава диагноза, живеят до около 50 години. Успокоява се, че може и да го надживее и да му бъде в помощ до край. Майка! Те са хиляди и ние – държава, църква, общество им дължим нашата морална, социална и финансова подкрепа! Да знаят, че след тях ще има КОЙ! Огорчен съм от поведението на църквата. Милосърдието и благотворителността са основни християнски добродетели.
Връщам се на фондациите и като обобщаващ пример посочвам нашата. Тя е регистрирана като юридическо лице с обществена полза. Имам основанието да направя извода, че в този си статут, фондацията поема част от задълженията на държавата. Бихме искали държавата да създаде условия за работа на такива фондации опростени от бюрокрация, да поощрява дарителството сред обществото. Фондацията, по закон, трябва да има банкова сметка. Банката натоварва фондацията с една „такса пакетна програма“ – ежемесечна такса за поддържане на сметката. Банката взема такса за всяко плащане от сметката на фондацията към сметките на нашите бенефициенти, към фирмите доставчици на комунални услуги (ток, вода, парно), взема такси за внесени като дарение пари. Парите от тези такси, ако не бъдат прибрани от банката могат да гарантират хляба на едно от тези семейства поне за месец. Но фондацията ги дава на банката, по-скоро банката си ги взема автоматично! Какъв е проблема банката да освободи подобни фондации от тези такси? Да го направи под формата на еднократно дарение, след като приключи финансовата година! Или защо държавата да не възстанови тези разходи на фондацията? Нали поемаме част от нейните задължения? Тези разходи са отразени в отчетите документи на фондацията и подкрепени с банкови извлечения. Отчетите отиват в държавата и са видни. Не посягайте на пари определени за благотворителност, грехота е!
Наскоро, безработните родители на Йоан ме попитаха ако направим парично дарение, каквато беше първоначалната идея, дали тези пари няма да подлежат на облагане с данък?! Данък върху пари дарени за лечение на болно дете! Променихме „тактиката“ – Фондацията ще дари съоръжението (вертикализатор) необходимо за терапията на детето вместо пари с които родителите да го закупят. Прецакахме държавата (шегувам се!).
Искам да споделя впечатленията си от социалните работници с които общувах и посещавахме семейства с деца с увреждания. Тези млади жени и мъже бяха „железни“. Познаваха семействата, отвеждаха ме пред домовете им по селата където живеят, говореха с родителите като приятели, знаеха историята на болните им деца, как върви лечението им. Не ги питах за заплатите им, но заслужават повече.
Помощта която фондацията ни оказва е скромна, приема се с благодарност и ние ще продължаваме да помагаме както и с каквото можем – от памперсите, до плащане на тока, водата и парното, храни, санитарно-хигиенни материали, пари за рехабилитация и други медицински процедури и уреди. Вярвам, че има много такива като нас. Но основната грижа е на държавата. Дано тя да вземе така очакваните от много хора мерки – системата да бъде максимално справедлива за всички и да започне да работи в полза на всички изпаднали в беда!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *